Събери интересни истории за миналото на твоето населено място
Какво?
Кой?
Защо?
Къде?
Нужни умения?
Нужна екипировка?
Транспорт?
Храна?
Здравословни рискове?
Ако е лошо времето?
Как да участвам?
Натисни зеления бутон "Ще участвам" и следвай инструкциите.
// снимката е оттук
Registration closed
Stories
Once a mission you participate in ends, you can tell us how it went in a couple of sentences ("it was great" won't do).
It's simple: after the end we send you instructions - follow them. This way you earn points and rise in rank , others get inspired and we're all happy.
Questions
Something's not clear? Ask, we answer quickly.
-
Reni Georgieva
Здравейте, изпратих моята история, въпреки, че имах затруднения между това което като изисквания има написани тук и това което реално видях сложено в картата. Очаквам рецензия одобрена ли е историята ми :) Успех на всички
-
Khristo Georgiev
Здравейте.
Аз също съм изпратил няколко интересни истории, които все още очакват одобрение. Моля да ги прегледате и ако е нужно ще нанеса корекции.
Поздрави!
Please, register on TimeHeroes.org before you submit a question. If you're already a hero, login .
Reni Georgieva
Здравейте :)
Успях да събера и да датирам шест кратки разказа за наименованията на старите квартали на моя град- Нови Искър. Сега с нетърпения очаквам историите ми да бъдат одобрени. След това мисля да отбележа и културни обекти и природни забележителности- към тях ще мога да сложа и снимков материал, нека първо видя тези
Stela Nikolova
Пловдивската Айфелова кула
В южния край на Пловдив, където е сега комплекс „Нептун”, се е извисявала пловдивската Айфелова кула. Според старите кючукпарижани тъкмо тя е дала името на бежанския южен квартал на Пловдив. Днес от Айфеловата кула няма и помен. Кулата на сачмената фабрика е наистина умален модел на Айфеловата. Стари кючукпарижани разправят, че бежанци от Македония, замръкващи с каруците си в нивите край фабриката, като се събуждали на сутринта, гледали недоумяващи кулата, плесвали се по челата, па викали: „Абе, ние да не сме дошли в Париж! Ей я на – Айфеловата кула!” И така се родило името на квартала. Прочутата фабрика за сачми, част от която е т. нар. Айфелова кула, е построена в далечната 1927 г. от предприемача Иван Нейков. Тогава е единствена на целия Балкански полуостров, а Нейков избира пустеещата южна зона на Пловдив като евтина земя. Фабриката прави ловни сачми по естествен капков път. Външна метална стълба, долепена до кулата, стига върха й. Горе е разположена малка стая с две печки на твърдо гориво. Кофите с въглища и другите – с олово, се качват чрез навиването на макара с дебело стоманено въже. За да не се изсипе материалът, кофите минават по дебела метална тръба. Оловото се разтапя бавно в казанчета, които къкрят върху бумтящите печки. След това се смесва с арсеник, да стане по-рядко. Върху отвора на тръбата се монтира сито. Размерът на дупките му зависи от поръчката за големината на ловните сачми. На ръка – с прост черпак – разтопената смес се изсипва върху ситото. Не се ли улучи точната температура на разтопеното олово, то става на игли и се стича негодно. Готовите сачми падат като миниатюрни гюллета в тава, предварително потопена в малък басейн 3 на 3 метра в основата на кулата. Самата тава се вдига от басейна с метални куки, а охладените във водата сачми се изгребват и нареждат по калибровка в съответни сандъчета. После се изсипват в друга тава, която се слага върху зидана камина в сушилнята до минибасейна. Ново сушене и пак в сандъчета се пренасят до съседно помещение, където се слагат във въртяща се полусфера. Целта е да се пропуснат през нея само съвършено кръглите сачми. Останалите се бракуват, т.е. качват се пак с макарата до върха на кулата за ново топене. Следва нова операция по сортиране. Сачмите се изсипват върху няколко сита – най-отгоре е най-едро нашареното, а най-долу – най-дребното. Прост механизъм задвижва ситата и различните по калибър топчета остават в съответното от тях. Иде ред да се предаде търговски вид на продукцията. Сортираните сачми се смесват с графит и се въртят в дървен барабан. След няколко завъртания стават черни и лъскави – за едър и дребен дивеч, според калибъра. Пласират се в сандъчета и кесии, на едро и дребно. След смъртта на предприемача Иван Нейков бизнесът поема най-големият от синовете му – Вельо. Той държи и магазин за ловни принадлежности на Главната улица – срещу бившия Детмаг. Вельо Нейков е съдружник в консервна фабрика „Първи май” – днешния „Филикон”, вдига завод за бъчви. През 1947 г. му вземат всичко. Прибират даже и спестовните касички на децата му. Комендантът на Пловдив се настанява като в бащиния в къщата му – зад сегашната Търговска гимназия, в подножието на Бунарджика. По-малката от дъщерите му – Румяна Николова, разказва как майка й е държана заключена в избата на Спестовна каса да каже къде са парите на фамилията. Вельо също лежи в подземията на днешната сграда на Община Пловдив, тогава околийско управление. Като го пускат, вече е болен. Три години по-късно – през 1953-а, умира. Без нищо от труда и старата слава на фабриката в Кючук Париж. Минават години и след национализацията идва реституция. Фабриката и земите са върнати на 12 наследници. Но от 40-те декара на родоначалника им Иван Нейков те получават едва 6. Останалото – в компенсаторки. Наследниците искат вместо тях терените, върху които са „Нептун” и зала „Олимпиада”, но им отказват. И машините в сачмената вече не са техни, а на Ловно-рибарското дружество, и трафопостът, който пък бил на Енергото. Въпреки това наследниците решават да отворят фабриката през 1992-а. Наемат двама инженери, които правят прецизен проект как да тръгне замрялото производство. И както става у нас – разногласия и съмнения в начинанието стопират идеята. Инициативността на Иван Нейков е погребана от дългите години летаргия. На 9 декември 2003 г. Сачмената фабрика е продадена на частна фирма. 60-метровата метална кула е срината със земята. Пазарджишки ром е рязал пловдивската Айфелова кула на парчета отгоре надолу. Кючук -парижани казват, че поне 5000 тона стомана са отишли за скрап. Така свършва историята за наследството на предприемача Иван Нейков, собственик на първата на Балканите фабрика за леене на сачми.
Ivelina Borisova
Написах истории по разкази на моя вуйчо Георги - родолюбец и пазител на историята. Вуйчо има музейна сбирка, в която е събрал десетки предмети, документи и най-вече истории. Зад всеки предмет стои човешки разказ и това е стимула за това не лесно хоби и начинание. Георги ми разказа няколко истории, които с радост споделих за картата на myhistory.bg
Gergana Dinkova
Още като ученик и студент, а по-късно вече като артист – музикант много обичах, когато не съм ангажиран да прекарвам свободното си време в малкото планинско селце Боженица. Недалече от София в прегръдките на Стара планина това райско кътче ме привличаше силно не само като родно място на баща ми Васил. Сякаш само там можех за кратко време да акомулирам енергия, която ме крепеше по време на изпитанията поднесени ми през всичките години на съзнателния ми и изпълнен с безкрайно много препятствия живот.
След пенсионирането си като учители моите родители се бяха преселили в това селце, като че ли сътворено по образец. Знаех със сигорност, когато се отправям към своя корен, че там ме очакват близки хора с обич. Знаех колко много радост ще получа чрез сетивата си бродейки под открито небе и слушайки легенди и историйки за местни хора или за моят голям, стар род. Татко беше безкрайно горд с мен и всеки път ме посрещаше с нетърпение. Основно помагах на него, защото мъжкият труд не беше никак лек и изискваше повече работници. Още като дете бях усвоил доста похвати и умения свързани със земеделието, така че напрежението, движението по стръмните терени, тежките метеорологични условия и огромните физически натоварвания не ме плашеха, а ме каляваха и правеха по-силен и смел. Докато си вършехме с удоволствие работата с моят родител имахме достатъчно време за общуване и той използваше тази възможност да ми разказва всичко, което беше научил или дочул от тези преди него. Понякога повтаряше неща по няколко пъти та спирах да го слушам внимателно, но той за мене си остана добър разказвач. Силно се вживяваше, говореше с чувство, с жестове и със силно изразени мимики, в които кокоренето на очите беше най-проявено.
За татко Васил ще пиша специално друг път. Сега съм обхванат от спомените, които съм слушал за прадядо ми когото съселяните наричали Вуто Печения, но в действителност Васил Вутов Недялковски. За този мой прародител съм чул много истории. Когато ми попадна стара избеляла снимка на която го видях изпъчен със засукани мустаци и по-нисък от пушката изправена до него си помислих, че не ръста на човек е толкова важен, а делата и възможностите му. Този на вид дребен балканджия макар и да не е имал шанса заради немотията през детството му да се изучи благодарение на своята любознателност, прилежност, паметливост и схватливост е успял да се самообразова. Татко ми е споменавал, че е получил помощ от поп Лазар, който може и да греша му се е падал вуйчо и който доколкото знам е съподвижник на Васил Левски. Та този поп Лазар помогнал на моят прадядо да се научи да пише, да пее черковни песни и да черкува, в което той проявява голямо старание и има рядък успех. Баща ми твърдеше, че неговият дядо е притежавал изключителен краснопис и много съселяни са го търсели да им попълни молби или важни документи. Не мога да не спомена факта, че негова съпруга е била Димитра Йотова Дилчовска. Той се е оженил за нея като беден момък и както някога се изразявали в моят край станал зет на привет. Наистина баба Мита си е останала неграмотна макар и имотна, защото остава много рано сираче, но тя е обичала учението и е държала децата й да се изучат. Отличавала се е със силна памет и е разказвала спомените си за края на турското робство и посрещането на братушките при Криводол, но за прабаба ми по-късно .
Според разказите на по-старите от мен дядо Вуто е бил уважавана личност с която са се съобразявали всички и са го търсели за съвет. Е, имал е няколко порока като пушенето на лула, пийването на сливова ракийка и червено винце. Тогава сме произвеждали от тези дяволски напитки с тонове и не е било възможно да не се облажиш от тях. Баща ми казваше, че бил свидетел как дядо му всеки ден, когато впрягал биволичките напълвал шишенце от избата и където по пътя си срещал някого се спирали успоредно седейки в каруците, отпивали по глътка като си говорели за какво ли не. Вечер шишето било празно, но Печения не е видян да залита.
Това, че е участник в Балканската война, че пеел в селската църква, че създал две деца, а едното изпратил да се учи в първа мъжка софийска гимназия, че поддържал доста голям имот и то много старателно му прави чест. Мене лично ме възхищава това, че стига до поста кмет на Боженица. За този епизод от живота му съм чул забавна история.
Селската кръчма по това време се е явявала нещо като народно събрание. Там на чашка са бистрели политиката и са решавали наболяли проблеми. Вуто Печеният като кмет е бил задължен да взема участие във всички сбирки, които поради липса на телевизия по домовете са били доста чести. Когато завършвали и наближавало време да напуснат това задимено помещение понякога си създавали сами театри. За един такъв случай ще ви разкажа.
Прадядо ми в качеството си на глава на селската община, когато се надигал да поеме късно вечерта към къщи, селският пристав скочил и с извадена сабя казвайки:
- Господин кмете, след мен!
Вървейки пред него го изпратил през цяло село чак до портата ни, разлайвайки селските псета. Голямата чест, която му била оказана не попречила на разгневената му съпруга да го захване още с прекрачване на прага. Следвали люти обиди, клетви и упреци, които не са за споделяне и които го изваждали от спокойствие. Тогава той бръквал в пояса си изваждал револвера. Заплашвайки баба Мита започнал да я преследва около масата като правел застрашителна гримаси засуквайки юнашките си мустаци. Така може би се появил първият трилър в сферата на изкуството. Иначе не съм чул да е докоснал вярната си съпруга дори с пръст.
Когато ляга на предсмъртният одър този достоен за мен човек заявява:
- Проклет да е този, който пие и пуши от моите наследници!
Иван Василев Иванов-Боженски
Dilian Bakalski
ПТИЦА НА МИРА
Историята разказва за военния пилот извършващ бойни учебни маневри над Старозагорските минерални бани през средата на ХХ в. По незнайни причини самолетът му се забива в хълмче в близост до курортнорто градче. Армията праща 2 камиона войници да събират парчетата на машината и след това на мястото на катастрофата засаждат борова горичка и поставят паметник.
Минава време и стара жена случайно открива парче от самолета – неизползвания пиропатрон на катапулта. Тя не знае обаче какво е това и го занася у тях и го скрива под леглото.
Две деца в играта си попадат на невзривения пиропатрон, който прилича на детска играчка. Експлозия, децата са ангели.
Kristiiana Kamenova
Името на София
Най-ранното запазено в източниците наименование на днешния град София е Сердонполис. Император Траян официално дава на града своето родово име, наричайки го Улпия Сердика. Вероятно след присъединяването на града към България в началото на 9 век се появява и името Средец (Срѣдецъ). То изглежда е неточна славянска транскрипция на Сердика.
През 14 век градът започва да се споменава и като София, от името на катедралната църква „Света София“. След 1878 година, с решение на градската управа, градът възстановява българското си име Средец, но малко след това, по настояване на Временното руско управление, е върнато името София.
Stefka Gorgorova
Опълченецът Никола Сираков от Мирково има петима сина и две дъщери. Негови синове са Александър, Георги, Петър, Димитър и Асен, а дъщери са му Мария и Иванка. Повечето от тях получават много добро за времето си образование. Най-известен от синовете му става Асен. Асен Сираков е роден на 02.11.1995 г. в с. Мирково. Той е български офицер и достига чин генерал-майор. Завършва Военното училище през 1915 г. а през 1928 г. завършва и Военната академия в София. При влизането на България в Първата световна война той става взводен, а по-късно и ротен командир. По-късно е един от дейците на Военния съюз от 1930 г. до 1936 г. и взема участие във военния преврат, извършен на 19 май 1934 г. В периода от 1935-1936 г. Асен Сираков е военен аташе в Будапеща, а в периода 1936-1938 г. е военен аташе на България в Берлин. Началник е на Снабдителния отдел в щаба на армията в периода от 1938 г. до 1941 г. По време на Втората световна война от 1941 г. до 1944 г. е командир на Осма пехотна Тунджанска дивизия в Стара Загора. От 14 май до 30 октомври 1944 г. е командир на Втори окупационен корпус в Беломорието, Западна Тракия и източна Македония. На 11 септември 1944 г. издава заповед, съгласно която корпусът минава в пълна подкрепа на народното правителство. На него е възложена задачата да охранява левия фланг на III украински фронт в района на река Струма. Като командващ IV българска армия той провежда Брегалнишко-Струмишката настъпателна операция. На 30 октомври 1944 г. е назначен за главнокомандващ на Четвърта българска армия и под негово командване са освободени градовете Щип и Велес, а по-късно войските му влизат и в Скопие. През април 1945 г. е съден от Народния съд като царски офицер, но е оправдан и освободен заради заслугата му в окончателния разгром на Германия във войната. През декември 1944 г. преминава като офицер от запаса. От 1951 г. до 1954 г. е началник на военната катедра в Селскостопанската академия в София. Умира на 30.01.1960 г. в София. Неговият син Никола Асенов Сираков, род. 1921 г., е първенец на 61 випуск на Висшето на Негово Величество Военно училище. Служи като ротен командир в поделението в Горна баня. Завършва и право като второ висше образование в Софийския университет. Негови внуци и правнуци също избират кариерата на адвокати, свирят на различни инструменти и владеят по няколко езика. Най-известният му внук е Асен Сираков, известен с това, че основава бирената партия, но не е само това.
Stefka Gorgorova
Паметник в Панагюрише. Разказ от първо лице.
Stefka Gorgorova
Паметник в Панагюрише. Разказ от първо лице.
Stefka Gorgorova
Днес ще ви запозная с личността на един мирковчанин, чийто живот и дело са гордост не само за неговите преки потомци, но и за всички, които с гордост носят името българин. Става въпрос за Никола Сираков – опълченец, доброволец в Сръбско-българската война, на два пъти кмет на село Мирково, горд баща на седем деца, оставил трайна следа в живота на селото. Никола Георгиев Сирака е роден на 04.01.1850 г. в с. Мирково. Произхожда от Клюнчовия род, баща му се казва Георги, а майка му Мария. Като малък заедно със сестра си остават кръгли сираци и всички го наричали Сирака. След освобождението по руски образец прякорът му е променен и той вече носи фамилията Сираков. Като младеж заминава за Цариград, за да си търси работа. Но там се среща с други мирковчани и заедно заминават за Одеса. Оттам през Румъния като доброволец се включва във войната от 1875 г. между Османската империя и Сърбия. След примирието между двете държави той става опълченец във Втора опълченска дружина, втора рота, която е под командването на подполковник Куртянов. Никола Сирака участва през 1877-1877 г. в битките при Стара Загора, Шипка /връх Свети Никола/ и Шейново. През 1885 г. участва като доброволец в Сръбско-българската война. За проявен героизъм е награждаван с ордени за храброст. След Освобождението Никола Сираков два пъти е избиран за кмет на селото. Първият път това е в периода 1888-1893, а вторият път е кмет през 1906-1908 г. По онова време мандатът на кмета е продължавал две години. През неговия мандат е построена и първата сграда на общината в Мирково. На 26 октомври 1890 г., по време на първия му мандат като кмет, той става учредител и член на настоятелството на Мирковското заемодавно-спестовно земеделческо дружество „Орало”. На Димитровден той заедно с писателя Тодор Влайков от Пирдоп, финасовия инспектор Тодор Йончев и мирковчаните Станчо Гърбев, Недельо Кюлафлиев, Павел Хрисков, Добри Караджов, Павел Лисев, Никола Козаров и др. слагат началото на първата кооперация не само в България, но и на Балканите. Със съпругата му Нейка Стаменова има седем деца – пет момчета и две дъщери . Това са Александър роден рез 1881 г., Георги – 1884-1965 г., Петър 1887- 1976 г. , Димитър 1893-1975 г., Асен 1895-1960, имат и две дъщери – Мария Вълкова и Иванка Милева. Много от наследниците на Никола Сираков стават адвокати, имат по едно или няколко висши образования, владеят езици и образованието и културата са техен приоритет. В наше време имаме нужда да се гордеем точно с такива хора – образовани, пламенни, борбени и родолюбиви до край. И спомняйки си за тях, да покажем и най-доброто от себе си.
Stefka Gorgorova
Днес ще ви запозная с личността на един мирковчанин, чийто живот и дело са гордост не само за неговите преки потомци, но и за всички, които с гордост носят името българин. Става въпрос за Никола Сираков – опълченец, доброволец в Сръбско-българската война, на два пъти кмет на село Мирково, горд баща на седем деца, оставил трайна следа в живота на селото. Никола Георгиев Сирака е роден на 04.01.1850 г. в с. Мирково. Произхожда от Клюнчовия род, баща му се казва Георги, а майка му Мария. Като малък заедно със сестра си остават кръгли сираци и всички го наричали Сирака. След освобождението по руски образец прякорът му е променен и той вече носи фамилията Сираков. Като младеж заминава за Цариград, за да си търси работа. Но там се среща с други мирковчани и заедно заминават за Одеса. Оттам през Румъния като доброволец се включва във войната от 1875 г. между Османската империя и Сърбия. След примирието между двете държави той става опълченец във Втора опълченска дружина, втора рота, която е под командването на подполковник Куртянов. Никола Сирака участва през 1877-1877 г. в битките при Стара Загора, Шипка /връх Свети Никола/ и Шейново. През 1885 г. участва като доброволец в Сръбско-българската война. За проявен героизъм е награждаван с ордени за храброст. След Освобождението Никола Сираков два пъти е избиран за кмет на селото. Първият път това е в периода 1888-1893, а вторият път е кмет през 1906-1908 г. По онова време мандатът на кмета е продължавал две години. През неговия мандат е построена и първата сграда на общината в Мирково. На 26 октомври 1890 г., по време на първия му мандат като кмет, той става учредител и член на настоятелството на Мирковското заемодавно-спестовно земеделческо дружество „Орало”. На Димитровден той заедно с писателя Тодор Влайков от Пирдоп, финасовия инспектор Тодор Йончев и мирковчаните Станчо Гърбев, Недельо Кюлафлиев, Павел Хрисков, Добри Караджов, Павел Лисев, Никола Козаров и др. слагат началото на първата кооперация не само в България, но и на Балканите. Със съпругата му Нейка Стаменова има седем деца – пет момчета и две дъщери . Това са Александър роден рез 1881 г., Георги – 1884-1965 г., Петър 1887- 1976 г. , Димитър 1893-1975 г., Асен 1895-1960, имат и две дъщери – Мария Вълкова и Иванка Милева. Много от наследниците на Никола Сираков стават адвокати, имат по едно или няколко висши образования, владеят езици и образованието и културата са техен приоритет. В наше време имаме нужда да се гордеем точно с такива хора – образовани, пламенни, борбени и родолюбиви до край. И спомняйки си за тях, да покажем и най-доброто от себе си.
Stefka Gorgorova
Днес ще ви запозная с личността на един мирковчанин, чийто живот и дело са гордост не само за неговите преки потомци, но и за всички, които с гордост носят името българин. Става въпрос за Никола Сираков – опълченец, доброволец в Сръбско-българската война, на два пъти кмет на село Мирково, горд баща на седем деца, оставил трайна следа в живота на селото. Никола Георгиев Сирака е роден на 04.01.1850 г. в с. Мирково. Произхожда от Клюнчовия род, баща му се казва Георги, а майка му Мария. Като малък заедно със сестра си остават кръгли сираци и всички го наричали Сирака. След освобождението по руски образец прякорът му е променен и той вече носи фамилията Сираков. Като младеж заминава за Цариград, за да си търси работа. Но там се среща с други мирковчани и заедно заминават за Одеса. Оттам през Румъния като доброволец се включва във войната от 1875 г. между Османската империя и Сърбия. След примирието между двете държави той става опълченец във Втора опълченска дружина, втора рота, която е под командването на подполковник Куртянов. Никола Сирака участва през 1877-1877 г. в битките при Стара Загора, Шипка /връх Свети Никола/ и Шейново. През 1885 г. участва като доброволец в Сръбско-българската война. За проявен героизъм е награждаван с ордени за храброст. След Освобождението Никола Сираков два пъти е избиран за кмет на селото. Първият път това е в периода 1888-1893, а вторият път е кмет през 1906-1908 г. По онова време мандатът на кмета е продължавал две години. През неговия мандат е построена и първата сграда на общината в Мирково. На 26 октомври 1890 г., по време на първия му мандат като кмет, той става учредител и член на настоятелството на Мирковското заемодавно-спестовно земеделческо дружество „Орало”. На Димитровден той заедно с писателя Тодор Влайков от Пирдоп, финасовия инспектор Тодор Йончев и мирковчаните Станчо Гърбев, Недельо Кюлафлиев, Павел Хрисков, Добри Караджов, Павел Лисев, Никола Козаров и др. слагат началото на първата кооперация не само в България, но и на Балканите. Със съпругата му Нейка Стаменова има седем деца – пет момчета и две дъщери . Това са Александър роден рез 1881 г., Георги – 1884-1965 г., Петър 1887- 1976 г. , Димитър 1893-1975 г., Асен 1895-1960, имат и две дъщери – Мария Вълкова и Иванка Милева. Много от наследниците на Никола Сираков стават адвокати, имат по едно или няколко висши образования, владеят езици и образованието и културата са техен приоритет. В наше време имаме нужда да се гордеем точно с такива хора – образовани, пламенни, борбени и родолюбиви до край. И спомняйки си за тях, да покажем и най-доброто от себе си.
Stefka Gorgorova
Днес ще ви запозная с личността на един мирковчанин, чийто живот и дело са гордост не само за неговите преки потомци, но и за всички, които с гордост носят името българин. Става въпрос за Никола Сираков – опълченец, доброволец в Сръбско-българската война, на два пъти кмет на село Мирково, горд баща на седем деца, оставил трайна следа в живота на селото. Никола Георгиев Сирака е роден на 04.01.1850 г. в с. Мирково. Произхожда от Клюнчовия род, баща му се казва Георги, а майка му Мария. Като малък заедно със сестра си остават кръгли сираци и всички го наричали Сирака. След освобождението по руски образец прякорът му е променен и той вече носи фамилията Сираков. Като младеж заминава за Цариград, за да си търси работа. Но там се среща с други мирковчани и заедно заминават за Одеса. Оттам през Румъния като доброволец се включва във войната от 1875 г. между Османската империя и Сърбия. След примирието между двете държави той става опълченец във Втора опълченска дружина, втора рота, която е под командването на подполковник Куртянов. Никола Сирака участва през 1877-1877 г. в битките при Стара Загора, Шипка /връх Свети Никола/ и Шейново. През 1885 г. участва като доброволец в Сръбско-българската война. За проявен героизъм е награждаван с ордени за храброст. След Освобождението Никола Сираков два пъти е избиран за кмет на селото. Първият път това е в периода 1888-1893, а вторият път е кмет през 1906-1908 г. По онова време мандатът на кмета е продължавал две години. През неговия мандат е построена и първата сграда на общината в Мирково. На 26 октомври 1890 г., по време на първия му мандат като кмет, той става учредител и член на настоятелството на Мирковското заемодавно-спестовно земеделческо дружество „Орало”. На Димитровден той заедно с писателя Тодор Влайков от Пирдоп, финасовия инспектор Тодор Йончев и мирковчаните Станчо Гърбев, Недельо Кюлафлиев, Павел Хрисков, Добри Караджов, Павел Лисев, Никола Козаров и др. слагат началото на първата кооперация не само в България, но и на Балканите. Със съпругата му Нейка Стаменова има седем деца – пет момчета и две дъщери . Това са Александър роден рез 1881 г., Георги – 1884-1965 г., Петър 1887- 1976 г. , Димитър 1893-1975 г., Асен 1895-1960, имат и две дъщери – Мария Вълкова и Иванка Милева. Много от наследниците на Никола Сираков стават адвокати, имат по едно или няколко висши образования, владеят езици и образованието и културата са техен приоритет. В наше време имаме нужда да се гордеем точно с такива хора – образовани, пламенни, борбени и родолюбиви до край. И спомняйки си за тях, да покажем и най-доброто от себе си.
Kristiiana Kamenova
СТОПАНСКОТО УЧИЛИЩЕ ЗА ДЕВОЙКИ В СОФИЯ
Появата на стопанско училище в България, което „да дава знания и професия на девойките и младите жени” е част от възрожденската програма на Женското благотворително дружество „Майка”, създадено и ръководено от софийската общественичка Йорданка Филаретова (1843 – 1915 г.) Непосредствено след Руско – турската война (1877 – 1878 г.) Дружеството осигурява строителен терен за бъдещата училищна сграда, като закупува два имота на ул. „Лавеле” №30 в София, а строежът на сградата е осъществен изцяло със средствата, дарени от Йорданка Филаретова.
През 1893 г. в София е открито Стопанското училище за девойки и тъй като събитието преминава под патронажа на княгиня Мария Луиза, то получава нейното име. В историята на появата на училището е запазено и името на Екатерина Каравелова като тогавашен председател на Женското благотворително дружество „Майка”. В първите десетилетия от своето съществуване, учебното заведение се разраства много бързо. Появява се необходимост от разширяване на сградния фонд, което се извършва на два етапа, съответно през 1901- 1903 и през 1912 – 1913 г. При второто разширение новата сграда е снабдена с централно отопление и голям салон, който Настоятелството на Дружеството отдавало под наем на различни организации.
В структурата на учебното заведение от самото начало са разкрити три профила: шев на горни дрехи, шев на долни дрехи и готварство. Първият профил бил тригодишен и единствен в страната. Малко по- късно е открито отделение за изработка на шапки, занимания с цветарство и бродерия. Освен специалните предмети в училището се преподава и учи рисуване, хармония, хигиена, счетоводство и някои общообразователни предмети. Министерството на народното просвещение (МНП) командирова в учебното заведение учители по български, френски и немски език и гимнастика от различни софийски училища. Придобитите умения и постижения се демонстрират всяка година по време на патронния празник, урежда се изложба – базар на произведеното по време на учебния процес и винаги се реализира печалба.
От 1907 г. възпитаничките на училището придобиват право да преподават ръкоделие в основните и средните училища, от 1910 - 1911 г. е открит двугодишен курс за учителки по ръкоделие в гимназиите и прогимназиите. Рейтингът на училището бил изключително висок, но се увеличавали и разходите му. Заради видимата полза от обучението в училището много институции като Министерството на търговията, промишлеността и труда, Столична община, Софийската постоянна комисия, Търговско – индустриалната камара и др. давали годишни субсидии, които обаче били недостатъчни да покрият едномесечните заплати на персонала. Оказва се, че издръжката на училището през годините се поема изцяло от Женското благотворително дружество „Майка”.
Заради своето новаторство и завоюваните престижни позиции в образованието стопанското училище „Княгиня Мария Луиза” привлича ученички от цяла България и от българските етнически групи извън границите. Осъществявайки своята благотворителна мисия Дружество „Майка” приема в училището определен брой девойки без такси или с процент намаление в таксите. Предоставя безплатни учебници, храна и лекарства на бедни ученички, осигурява отопление на учебните помещения. За Великденските празници по традиция раздава черен сатен за престилки на 100 бедни ученички.
По време на Балканските и Първата световна война (в периода 1912 – 1918 г.) Благотворително дружество „Майка” и неговото стопанско училище „Княгиня Мария Луиза” участват успешно в различни обществени инициативи с финансов и човешки ресурс. В услуга на военните власти и БЧК училището изработва чаршафи, бели дрехи, торби, халати, раници, куртки. По поръчка на царица Елеонора се шият дрехи за бедни. Настоятелството на Дружеството и училищният персонал работят в различни болници като доброволки в обгрижването на ранени войници, а в учебните стаи са настанени бежанци.
В следвоенните години благотварителните инициативи на Дружеството и Училището значително се разширяват. Училището изработва безплатно дрехи за яслите в София, за приюти и сиропиталища. Участва в Коледни и Великденски тържества като изработва подаръци за сираци и инвалиди. От своя страна членовете на Дружеството се включват в акциите за набиране на помощи, уреждане на благотворителни концерти и забави.
Подпомагат се и пострадали при природни бедствия, устройват се лектории за повишаване общата информираност и култура на жените. Работи се и сред младите последователи на благотворителните каузи на Дружеството. През 1934 г. се създава младежка организация на Дружеството с наименование „Пчела”. Нейна заслуга е създаването на кооперативен стол и кооперативен магазин за обслужване на учащите се.
Поради увеличаване броя на учениците, Настоятелството на Дружество „Майка” през 1931 – 1932 г. взема решение за ново разширяване на сградния му фонд с учебна сграда и пансион. С разрешение на МС се изкупува съседно място, разработва се проект за сграда, в чийто партерен етаж да се разположат магазини и кантори и да се направи заседателен салон, осигуряващи приход на дружеството. Най-вероятно сградата е била построена до 1940 г. и от 1941 г. има документи за събиране на наем от магазин, салон и др.
Установено е, че Женското благотворително дружество „Майка” в началото на 30-те години на ХХ в., разполага с три фонда – два за подпомагане съответно на ученици и учители и фонд „Екатерина Каравелова”. Не са запазни много сведения за използване на средствата от даренията и от фондовете при различни конкретни случаи. В училищната история е записано, че в края на 1949 -1950 г. към училището, утвърдено като Първа девическа професионална гимназия, се присъединява Девическо професионално училище „Баба Тонка” – Русе. Броят на специалностите се увеличава и училището става смесено.
През 1951 г. в България се закриват всички взаимоспомагателни и благотворителни дружества със специлен указ на Народното събрание от 1951 г. Софийският окръжен съвет в свое заседание от 1952 г. обявява прекратяването на сдружението под наименованието „Женско благотворително дружество „Майка“ със седалище София. Препоръчва Службата „Държавни имоти” да издири и приеме цялото имущество на Дружеството. По този повод Първа девическа професионална гимназия „Княгиня Мария Луиза”е трансформирана в техникум по облекло и е сменено името й с името на Вела Благоева. Някои специалности се закриват, преустановява се подготовката на учителски кадри, отделя се техникум по обувна промишленост.
Днес Професионалната гимназия по облекло, възстановила името „Мария Луиза” през 1998 г., се възприема като наследник на първото професионално училище за девойки в София и България. През 2018 г. по повод широката инициатива на РИМ – София с наименование „Паметта на софийската шевица – традиции, иновации и дизайнерски експерименти”, ученици и учители от гимназията с изключителен ентусиазъм се включиха в творческите ателиета, модни дефилета и временни експозиции. Със специално вниание Музеят за история на София се отнесе към учителите и ръководството на Гимназията и в Деня на народните будители същата година.
Kristiiana Kamenova
Първата автобусна служба в София
Първата автобусна служба, която обслужвала крайните квартали на града, е пусната през 1935 г.
За разлика от трамвайния, новият транспорт започва да функционира сравнително късно. В последствие са открити шест линии, с обща дължина от 23 км. Те са обслужвани от 10 автобуса марка „Прага”. В следващите пет години - до 1940г., за нуждите на мрежата са закупени още 10 автобуса, марка „МАН” и шест „Мерцедес”. По време на Втората световна война след бомбардировките, от автобусния парк на София са оцелели само осем.
По времето на социализма за нуждите на града се внасят автобуси от Съветския съюз, Чехия и Унгария. Все още помним съчленените коли „Икарус”, които бълваха обилно дим. През 1964 г. започва и родно производство на български автобуси с марка „Чавдар”.
Още през 50-те – 60-те год. на ХХ в. са разработвани планове за постепенно отпадане на градските автобусни линии и замяната им с трамвайни.
Демократичните промени в края на ХХ в. заварват автобусния парк на столицата силно амортизиран. Това се отразява не само на качеството на услугата за гражданите, но и влияе негативно върху екологичната обстановка в София. Затова Общината разработва програма за подмяната на автобусите.
Kristiiana Kamenova
Първият трамвай в България
Първият трамвай е пуснат в движение на януари 1901 г. Той свързвал гарата с ул. Гр. Игнатиев до пресечката с бул. Васил Левски.
Kristiiana Kamenova
Най-старата обществена градина в София
Най-старата обществена градина е Градската - по време на турското робство тя била обраснала с гъста трева. Една вада служела едновременно за декорация и за поливане на растителността.
Kristiiana Kamenova
Първите правила за движение в България
Първите правила за движение в София са обяснявали на хората какво е улица и какво тротоар, защото по улицата не се ходи, а на кръстовище не се пресича.
Kristiiana Kamenova
Защо църквата "Св. София" няма камбана?
Днес църквата "Св. София" няма камбанария, защото камбаната й е окачена на голямо вековно дърво пред входа й. Според легендата това е знак на почит към Освобождението от османско владичество, защото оттам биела камбаната в деня на благодарствения молебен, когато тържествено са посрещнати войските на генерал Гурко.
Kristiiana Kamenova
Първият телефонен разговор в България
Първият телефонен разговор на територията на София бил проведен между две съседни къщи през 1884 година, а пионерите, които за пръв път хванали телефонна слушалка в ръка били трима офицери. Цялото провеждане на разговора било своеобразно събитие и на него присъствал и министър-председателя Стефан Стамболов.
Kristiiana Kamenova
Храм-паметникът Св. “Александър Невски“
Храм-паметникът Св. “Александър Невски“ е един от най-големите православни храмове в света. Той е висок 45 м, а камбаната му е на височина 50.52 м.
Mima Kontaki
САРЪКЪЗ, СВ.ЕЛЕНКА И СОФИНДЕН В СЕЛО БОТЕВО, ОБЩИНА ТУНДЖА, ОБЛАСТ ЯМБОЛ
Село Ботево е разположено на 18 км. югозападно от град Ямбол, в подножието на Светиилийските възвишения. За първи път селото се споменава през ХVI век като Чомлеккьой - грънчарско село. Възможно е името на селото да е свързано и с първите заселници - юруци и татари, дошли от степите. Към средата на ХVII век татарски султан от династията Герай построява впечатляващ с размерите си сарай. В края на ХVIII век районът е опустошен от кърджалийски набези, които принуждават българите да напуснат домовете си и да поемат дългия и труден път към Бесарабия. В първите десетилетия на ХIХ век основната маса от населението е турска, като българите са сравнително малко. Цялото село наброявало четиридесет къщи - тридесет с богати турски чифликчии и десет български семейства /предимно ратаи при турците/. След Освобождението Чомлеккьой се побългарява със заселването на българи от Новозагорско, Хасковско, Димотишко, Узункюприйско и др. През 1892 г. селото е преименувано на Ботево.
Пъстрият състав на населението е предпоставка и за разнообразие в културните особености на местните, както и отбелязване на традиционните празници. С годините културните различия постепено изчезват и празничният календар се уеднаквява. Остават легенди, предания и разкази, съхранени през вековете и разказвани от днешните ботевци.
В южната част на селото се издига хълм, покрит с вековна гора. Зад гората възвишението завършва с каменист връх, известен със странното име Саръкъз. Източната част на върха е покрита с камънаци и тук там обрасла с дребни храсти, постепено сливаща се с ширналата се равнина. За Саръкъз и неговото име се разказват предания, свързани с периода на османското владичество. Едно от тях гласи:
„Преди много години, когато селото ни е било съвсем малко, този баир е бил обрасъл с вековни дъбове. На върха му живеели духовници- турци. Те ходели с големи бради и носили специални наметала от черен плат. Наричали се дервиши. Дневно време се молели и се престрували на смирени, а нощем се преобличали и с оръжие завардвали пътищата и обирали пътниците. Всичко, което плячкосвали, те скривали в голямо подземие под самия баир. Веднъж, при обирнически поход, дервишите видели много красива мома - стройна, висока, с румено лице и дебели плитки, дълги до под кръста. Отвлеклия и я скрили в подземието. Там тя живяла дълго време. Тъмнината изпила руменината и я направила жълта като пясък. Момичето съвсем рядко излизало от подземието да бере дърва и винаги пазено от дервишите и за това никой не го виждал. Хората в околността чували как изпод земята се разнасят тъжните песни на момичето. Пред входа на подземието имало дълбок кладенец и при влизане дервишите поставяли широка дъска, която прибирали при излизане. Веднъж забравили тази дъска и след като си тръгнали, момичето излязло навън. Наблизо минали ловци, които видели момичето и се впечатлили както от красотата и, така и от жълтия цвят на лицето и. Разказали на хората за жълтото момиче и от тогава започнали да наричат хълма Саръкъз /Жълто момиче/1.“
Интересно е преданието, записано през 1957г.: „Преди много, много години на върха живели дервиши, които се занимавали с кражби и откраднатото криели в кухина, разположена под върха. Веднъж дервишите откраднали едно хубаво българско момиче от с.Черкешли /Желю войвода, Сливенско/. Затворили го в кухината, заедно с плячката. От време на време момчето излизало от кухината, но като видело хора, бягало и се криело. Тъй като дълго време е било под земята, момичето станало жълто. Започнали да наричат местността Саръкъз /жълто момиче/. Това момиче се наричало Еленка и след като умира го заравят на върха. Народът смята това място за свещено и го преименува в „Св.Еленка”2.
„От дългото стоене в гората, тя изучила всички „церовни билки“. Започнала да полива, да вари билки и да лекува хората от най-страшни болести“3.
Баба Росина Радева, родена в село Ботево 1935г. разказва: В Саръкъз имало пещера под земята. Ино време там имало турци и те си взели ина българка да им шета. Турците не я пускали да излиза навън и за това тя пожълтяла.
Предаваните от поколение на поколение истории са за местното население обяснение за странното име на възвишението. Не е случайно споменаването на с.Чершекли /дн.с. Желю войвода/. Там, както и в Ботево, е построен сарай на татарски султан от династията Герай и вероятно между тях са съществували контакти, запазени като далечен спомен в паметта на ботевци.
Саръкъз е свързан и с името на Св.Еленка, чийто гроб се намира на върха на това свещено място. Местните говорят с легенди, разказвани в селото. Според една от тях Св.Еленка имала трима братя – Спас, Илия и Калин. Като хвръкнали, първо паднал Спас на Бакаджика и там построили манастира „Св.Спас”. Подир Спас паднала Еленка в местността Саръкъз. Калин паднал на Калето до Бояджик, а Илия на текята до с. Гердемя /дн. Питово Новозагорско/.4 Легендата е християнизиран разказ за святостта на редица култови места в региона.
В друг разказ: Еленка е красива девойка, гонена от турците. Когато я застигат, тя ги прокълнала: Всички да станете на камъни! И те станали на камъни. Еленка паднала върху един камък и там са изписали пръстите и лакътя и. Сега на този камък му викат „Ръчичката на Св.Еленка”. Еленка починала и там я погребали. Заградили гроба с камъни, а до главата и израснало дърво, което лекува.
В поредицата разкази и легенди за Св. Еленка се набляга на светостта ѝ, тя хвърка, лобното ѝ място е лечебно. Това дава основание на хората да почитат мястото, където е погребана, като свещено. Трябва да се поясни, че съществуването на гроб на върха на Саръкъз е необичайно място за християнски гроб и най-вероятно представлява наследство от мюсюлманите живели тук.
Интересен е и денят, в който жените от с. Ботево посещават гроба на Св. Еленка – Софинден /понеделник след Томина неделя, една седмица след Великден/. В Ямболско Софинден не е особено популярен. Празнува се в няколко села Могила, Александрово, Люлин като ден за предпазване от суша, като се прави пеперуда, маслосвет, молебен за дъжд и против градушка.
В продължение на години, съхрънената информация достига назад във времето до края на ХIХ век, празникът протича по един и същи начин. Към обяд около 11 часа камбанен звън от местната църква подканя жените от селото, често съпровождани и от деца, да се отправят към Саръкъз. Всяка си е приготвила раздавки /хлябове, пити, баници, червени яйца, вода и вино за преливане/. Няма определени изисквания за вида на раздавките. Всяка жена носи това, което обича. На гроба на Св. Еленка те оставят цветя, палят свещи, преливат с вино и вода. После подреждат носената от тях храна на поляната в очакване идването на свещеника, който трябва да опей хляба, след това си раздават и се хранят. Важен момент от изпълняваните обредни действия са тези, насочени към измолване на здраве. Хората са вярвали, че Св.Еленка взима болежките и за това всяка къса конец от дрехата си и го връзва на дървото, израсло на гроба на почитаната светица. Мият болните си места с вода, наливана върху свещения камък, където според една от легендите е паднала светицата с вярата, че ще оздравеят.
Всяка пролет, на Софинден, жените от селото посещават Саръкъз, палят свещи на гроба, изпълняват наследените обредни действия и лечебни практики с надеждата, че тяхната покровителка, Св.Еленка, ще ги пази от нещастия и болести. Този обичай продължава да се изпълнява всяка година в селото, но предимно от възрастните жени.
Саръкъз е любопитен случай на наследено почитане на култово място от мюсюлмани и християни-преплитане на вярвания и обреди. Пъстротата и разнообразието на жителите и тяхната култура са предпоставка за това. Записаните легенди и предания в селото са отговор на местното население на въпроси, за които нямат отговор. В българското село се съхраняват традиции и обичаи почитани от поколения назад. Софинден в Ботево е единствен в цяла България - по начина си на почитане и празнуване. Горда съм с това, че след почти век празникът продължава да го има и ще го има и занапред. Затова ще продължа да разпространявам и популяризирам Софинден и легендите за Саръкъз. За да знаят и младите и децата историите и преданията за своето родно място.
Kristiiana Kamenova
Първото колело
Първото колело е внесено в София десет години след Освобождението, който Иван Вазов нарича „дяволски колица“, а столичаните започват да назовават като „бицикъл“.
Kristiiana Kamenova
Най-древният софийски квартал
Най-древният софийски квартал е Слатина. Смята се, че на неговата територия през VI в. – V в. се е появило първото селище в Софийското поле.
Plamena Emanuilova
ИЗ МИНАЛОТО НА ЛЕСКОВЕЦ
Намира се на 6 км източно от Оряхово и е заселено върху стръмен дол с извори на високия десен Дунавски бряг. Землището му обхваща
площ от 14 441 дка. Граничи на изток със с. Остров, на юг — със с. Селановци, на запад — с гр. Орехово, и на север — с р. Дунав и Румъния.Най-старото селище, открито досега в околностите на село Лесковец се намира в местността Бранище около изворите. Тук са намерени бронзови брадви и керамика и те датират селището от края на бронзовата епоха — средата на второто хилядолетие пр.Хр. (Николов, Б., Археология, 1964, кн. 2, с. 70, обр. 2). На 2 км северно от Лесковец са развалините на римската ВАРИАНА или ВАРИНА, ВАРИНИАНА. Тази крепост се споменава у Прокопий като стар град, който е възобновен от император Юстиниан през средата на IV в. (Шкорпил, К., ИРАИК, т. X, 1905, с. 466). В латински надпис, намерен скоро в развалините на Вариана, се споменава за един освободен роб, по народност азалец, който е постъпил в римската армия и е служил в Дунавско кавалерийско отделение Ала Капитонис. Надписът е от средата на първия век и това потвърждава писаното от Прокопий, че този град е стар. Освен надписът в развалините на Вариана са намерени една бронзова статуйка, изобразяваща мъжка фигура с меч и патера, една бронзова статуйка на глиган, която е била символ на знамето на римското военно поделение и тухли с печат, на който се чете: ВАРИАНА ДАЛМАЦИЯ (Николов, Б., ИАИ, т. XXX, 1967, с. 226 и 227, обр. 16, 17 и 18). През 294 г. в града Вариана е пребивавал император Диоклетиан, а през четвърти век тук е квартирувала една далматинска конна част и префектът на Пети Македонски легион.
Kristiiana Kamenova
Осветлението
През март 1878 г. в цяла София са палени всичко 69 фенера на вечер, от тях 29 били повредени.
През 1886-1887 г. в управата на общината се дебатира какво да бъде бъдещото улично осветление на новата столица - със светилен газ или електрическо. Тогава били обсъждани някои куриозни от днешна гледна точка предложения. Например само с една мощна лампа, окачена на балон над София, да се осветява целия град;
...или една мощна лампа да се инсталира на връх "Камен дел" на Витоша и да се насочи към града. На това предложение възразили, че напречните улици на светлинните лъчи ще бъдат засенчени и тъмни.
Първото електрическо осветление в София е пуснато на 1 ноември 1900 г., като до края на годината са поставени 884 лампи.
Kristiiana Kamenova
Статуята
Статуята в центъра на столицата, наречена „Света София“, е 26-метров монумент, езическа алегория на християнската светица, поставен в чест на настъпването на третото хилядолетие. Статуята е предмет на множество спорове и дори не е благословена или осветена от православен свещеник. Дело е на скулптора Георги Чапкънов и е определена от църквата като несъответстваща на каноните.
Kristiiana Kamenova
Девизът на София
През 1911 година Хараламби Тачев добавя към герба лентата с девиза „Расте, но не старее“. Първоначално текстът бил „Расте, не старее“, като бил заимстван от девиза на герба на Париж – „Fluctuat nec mergifuz“ („Плава, не потъва“). Когато кмет е Ради Радев (1915-1918) обаче, някой преброил буквите и казал, че са тринадесет, затова се решило да се прибави „но” и буквите да станат петнадесет.
Mila Yashova
Здравейте всички. Казвам се Мила Яшова. Това е моята кратка историйка за културното наследство на нашите деди и прадеди. Баба ми, мир на праха ѝ , Милка Трайкова е била от заможно семейство. Семейство, което е притежавало много земя в днешния квартал Малашевции в град София. Нейният баща е управлявал земите. Благодарение на моя пра дядо, който е дарил част от земята си безвъзмездно на поповете, те са построили храма Успение Богородично в Малашевции и днес той съществува, поддържан, чист, спретнат и хранещ нуждаещите се хора. Дано и днес се намират повече такива хора като пра дядо ми Трайко, за да правят малки жестове, които с годините да оказват положително влияние на множество различни хора.
Veronika Atanasova
Здравейте, казвам се Вероника Атанасова и съм секретар на Народно читалище,, Просвета-1925'' с. Буковец общ. Видин.
Включвам се в мисията, като ви представям кратка история за основаването на нашето село и любопитни исторически факти свързани с него.
Село Буковец е едно от големите села в Община Видин. Разположено е на 12 км югозападно от град Видин, на 2 км от град Дунавци и на 5 км от местността Божурица (зоната за отдих е обособена в единствената високостеблена дъбова гора в Северозападна България). Манастир “Св. Йоан Рилски” - разположен на 3-4 км западно от селото, в завоя на десния бряг на реката. Славил се с хубавите си лозя, ливади и гори с изворната си вода. Знае се, че манастирът е построен от Иван Срацимир в края на 14 в. Изграден е по типа на дворцовите манастири в Търново. Под него се намират килии на отшелниците. Разрушен и ограбен от османските турци. През 19 в. местното население прави опит да възстанови обителта, но без успех.
Паметник на загиналите във войните - намира се в центъра на селото. Построен е от майстор Михаил Гълъбов; има размери 4,5 м: открит на 08 юли 1921 г. Изграден е от гранит и варовик. Построен е в чест на падналите във войните - Балканска война 1912-1913, Междусъюзническа война 1913, Първа световна война 1914-1918. Формата е пирамида с надпис "Поклон пред вас, безсмъртни герои и славни синове, паднали при изпълнение на отечествения си дълг през войните 1912 и 1913 г. и 1915 до 1918 г." (Изредени са имената на загиналите) "Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира".
Голяма традиция на село Буковец е бил духовият окестър - хората го наричат „музиката“, „духовата музика“ или най-познат е с името „Буковската музика“, която всяка неделя изнасяла концерт по 1 час на площада в селото. Буковската музика свири на кръщанета, сватби и погребения. Хората от селото разказват, че с Буковската музика се раждат, женят и умират; тя е неразделима част от техния живот.
Liliia Lukova
Казвам се Лилия Лукова.Бих искала да споделя една родова история,която не е уникална,защото може би много семейства в България имат подобна случка,но е вълнуваща и поучителна,носеща смирение и вяра.Ще разкажа за брата на моя дядо-Леонид.За него почти не се говореше,знаехме,че е убит през Втората Световна война и толкова.Но този дядо ни "потърси"след точно 70 години.На 07.05 .2015 г.дадоха електронен достъп до ЦДА. Аз реших да се поровя и написах Леонид в отдел ВСВ. Изведнъж излезе името ,полк и мястото,където е загинал. А след броени часове се навършваха точно 70 години от смъртта му. Настръхнах.Отбелязахме паметта му с некролог ,цветя на градския паметник на жертвите от ВСВ и трисагий. След година един съсед ни подаде стара снимка на млад войник. Отзад пишеше името на дядо Леонид.Така започнахме да запълваме празното му място.Сега имам мисия.Да посетя военните гробища в с.Св.Маргарита в Австрия и да донеса пръс от там,която да положа в гроба на майка му,за да са заедно навеки.Факт е ,че дядо Леонид е бил убит при вече завършила война,писал е ,че се връща и да го чакат с цветя.Майка му умира с думи на уста"върнете ми детето".Дано успея да свърша тази мисия.Да "събера " майка и син ,дори и в отвъдното.Мисля си ,днес колко младежи на 23 г.биха отдали живота си без да искат нищо в замяна,дори и да ги помнят идните поколения.И за мечтата просто да се завърнеш в бащината къща.
S'bina Eftimova
Здравейте!
Смятам, че е необходимо повече хора да помислят за родовата си история. Чрез кратки разкази и фотографии, понякога можем да съхраним истории, които времето ще оцени. Моето село е малко, вече пусто и тъжно. Сигурна съм, че спомените ми за моите предци, ще останат и за следващите поколения.
Madlen Asparukhova
СЪЗДАВАНЕ НА ЧИТАЛИЩЕТО В СЕЛО ГЪМЗОВО
Село Гъмзово се намира в Северозападна България, в община Брегова, област Видин. Това е мястото, което аз и още около 1000 души /по последно преброяване от 2001 г./ наричаме свое родно село.
Огромен принос за културния живот и поддържането на духа в селото има Народно читалище "Просвета - 1928". Въпреки че официално то е създадено през 1928 г., опити за осъществяване на идеята за читалище има от 1921 г. от учителите Асен Бъчваров и Благой Христов. Правителство на Александър Цанков обаче ограничава културно-просветната дейност и опитите за създаването на читалище са прекратени до 1926 г.Тогава, отново учители, все още без официално разрешение, поставят табела до сградата на общината, като възнамеряват да нарекат читалището „Светлина”. За съжаление, това се превръща в поредния неуспешен опит, тъй като нямат нито официално учредяване, нито ръководство.
Следващите две години никой не се осмелява да предприеме нищо, докато през 1928 г. главният учител Михаил Живодаров свиква събрание за учредяване на читалището в старобитна училищна сграда с три стаи. Инициатори са още: Младен Горанов, Иванка Горанова, Стефан Иванов, Никола Стоянов, Никола Чуков, Иван Йончев и Предо Журебанов. Те решават да наименуват новооснованото читалище „Просвета”.
Но трудностите не свършват дотук. Предстои да се реши още един сериозен проблем, а именно – къде да се помещава читалището. В началото, за временно решение, се приеме читалището да бъде в една стая в къщата на Флоро Станков. Къщата е била разположена в центъра на селото и е била удобна за тази цел. По-късно читалището се премества в сграда, намираща се в дворното място на Станко Костадинов, където се открива и вечерно училище. През 1947 г. читалището официално е преместено в сградата на старото училище и вече разполага с голяма стая за библиотека, салон и сцена.
Първоначално се прави абонамент за вестници и списания от личните средства на основателите, но по-късно се организират акции за събиране на помощи от населението. Гъмзовчани откликват и не след дълго дейността на новосъздадената културна институция се разширява. В периода 1930 – 1944 г. все повече млади хора се включват в дейността на читалището. Към 1952 г. в читалището вече има: смесен хор, две танцови групи /разделени по възраст/ и театрална трупа. Фондът на библиотеката се обогатява своевременно – по това време тя разполага с над 1000 тома.
Към днешна дата, читалището в Гъмзово е удостоено с голямото отличие на Министерството на културата "Златен век" - печат на цар Симеон Велики и специални грамоти за приноса в опазването и популяризирането на националната културна идентичност. Ансамбълът за изворен фолклор "Гъмза" е част от Националната листа на елементите на нематериалното културно наследство в сферата "Традиционно танцуване и традиционни детски игри" в списъка на ЮНЕСКО.
Reni Georgieva
Здравейте, изпратих моята история, въпреки, че имах затруднения между това което като изисквания има написани тук и това което реално видях сложено в картата. Очаквам рецензията Ви одобрена ли е историята ми :) Успех на всички
Borislav G'ochev
Някъде горе, около върховете на Средна гора се издигала крепост. Тя се наричала Красново и е предшественик на днешното село Красново. Когато дошли турците, започнали да грабят и да убиват. Събрали цялото население на селото и ги завели в местност близо до крепостта. Избили всички хора от селото, с едно изключение - двамата овчари, които преди няколко дни отишли да пасат овцете. Когато се завърнали разбрали, че цялото население е избито. В тяхна памет те издълбани голям кръст върху камък близо до крепостта. Дълго време това се смятало за легенда, когато през 2016 година се спукала една от ВИК тръбите горе в планината. Отишли работници да поправят тръбата. На един от тях мо станало горещо и отишъл да си почине в близката гора. Там видял един голям камък, който решил да почисти от обрасли го мъх. След като го почистил видял Кръста. Легендата се оказала вярна.